ПЪРВИ МАЙ ПРЕДИ 50 ГОДИНИ В БЪЛГАРИЯ
Времето…открехна завесата. Беше душно…Късите бели чорапки се потапяха в гуменките, като в гемии…
Плувахме…по улица „Първи май” на първи май…
Черно-бели вълни, бели блузки и черни поли, панталони, с червени връзки....
(Сега Александровска)
В Бургас…
Беше жарко и душно…
Комунистическите величия щедро махаха на тълпата, която приближавайки към трибуната вдигаше червени и български знаменца с мощно „УРА-а-а-а….
Трибуната беше един набързо скован подиум, на две нива…
Точно срещу БНБ : Българска Народна Банка; сега НАП – Национална Аенция по приходите.
Сега и български банки вече няма.
Там до тях на една трибунчица на едно ниво, стояха посърналите и набръчкани лица…и медали…Борци и не борци, всякакви званци и самозванци…
Хора, воювали за теб СВОБОДА!
Но… ти не настъпи…
Минавайки край тях, вече отекваше възглас: а…а…а…
Първи май 1960 год.
Преди 50 години.
Жарко и душно…
Душите ни теглеха към плажа.
Веднага след задължителните манифестации хуквахме на там с весел смях.
Нямаше глад.
Нямаше напрежение.
Не заключвахме вратите си, защото нямаше и крадци.
В пост-комунистическа България, след 20-годишен мъчителен „демократично-капиталистически преход” е много…., много….по-лошо от комунистическо!!!
Колко жалко, че времето, което отмина беше комунистически терор, но светъл терор за един народ българския народ и републиката беше НАРОДНА .
НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ!
Сега, Българийо, само република България, защото народа бавно си отива…, ЧЕСТИТ ПЪРВИ МАЙ!
Дай Боже, да настъпи Ерата на свободния, достъпен, добре заплатен труд!
Защото сегашното е ужас.
Работа няма, 8-часов работен ден няма!
Плащане на заплати навреме няма!
Някъде плащат „под масата”, „над масата”!
Уж нарушават закона…, а никой не ги съди…
Уж ги хващат, но пък бързо след това ги пускат…
Време е по примера на Чикаго да излезем на улиците и да воюваме за правата си:
Достоен труд!
Достойни пенсии!
Достойни заплати!
Достойно лечение!
Може ли сега, някой да ми каже, че искаме нещо комунистическо?!?!
Искаме ПРАВА!
Не искаме да живеем в мизерия!
Искаме СВОБОДА!
Дружна песен днес да екне,
Песен, песен на труда!
На сърца ни да олекне!
Да живей, живей труда!
Вятърът, пронизващия бриз в не-особено горещия 30 април – срещу 1 май 2011 година мигновено затвори воала на времето…
ЧЕСТИТ ПЪРВИ МАЙ, ПРИЯТЕЛИ!
Не трябва да връщаме Времето…
Трябва да направим така, че Времето да работи за НАС!
Мир и разбирателство МЕЖДУ ВСИЧКИ НАРОДИ!!!
Толкова ли много искаме ние – тия ОТДОЛУ, че ония ОТГОРЕ не ни чуват?!!!
01.05.2011 00:43
Свикнали са да не ви чуват десетилетия. . .а вие сте свикнали да се молите без резултат! Ония "отгоре" на север са слуги, а работниците и избирателите са господари на благата !И не се молят от 100 години! Поздрав!
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА
Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"
"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дямолът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици." Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
01.05.2011 14:00
Дотогава !
ЗАЕДНО !
Майка ми и баща ми са изселени от жълтите павета в Мадан.
Няма наказани другари и няма извинение от партийката им.
Честит ви 1-ви май, другари и другарки !
Дано живеете дълго и изживеете " интересни времена " !
Преди 20 г. си мислехме, че сме хванали влака за света на Некермана, където всички ще станем херцози и херцогини.
Оказа се, че сме хванали влака, който минава през канализацията.
Време е да вземем да слезем и да сменим посоката.
01.05.2011 17:58
01.05.2011 19:13
На свестните хора, чеснит празник!!!
На свестните хора, чеснит празник!!!
Има вече само бедни и богати българи...да не се поддаваме ...без квалификации вече ...Всичко друго е заради " разделяй и владей"...
На свестните хора, чеснит празник!!!
Ако свестните хора са като Вас, жална й майка на България... За тия, които Вие поддържате, в едно сатирично стихотворение съм написал: „... те – със димитровски идеали
натрупаха несметни капитали,
с които днес отроците червени,
пак яхат ни,
но вече – бизнесмени.”