ПРИТЧА ЗА ЗМИЯТА
автор: Петранка МИЛЕВА
Любовта е отрова,
сладка отрова е тя!
Затова я пием отново
и й носим цветя!
Любовта ни човешка
е велика заблуда...
Съпътствана с грешки
граничеща с чудо...
Любовта вдъхновена
към света и към Бог
от светлина е родена
и от Порив висок!
За Змията и Рая
от Ева, и от Адам,
чрез ябълката зная
ни е свалила от там...
Господ ни е наказал
за Великия грях
и човекът е слязал
от Рая. Не е до смях...
От тогава змията
е наказана, зная
да пълзи по земята
от начало до края...
В пазвата влиза
без капчица жал
и под бялата риза
в сърцето с кинжал
тя налива отрова
по малко, по малко…
Хапе отново и отново
и трови ни. Жалко...
Да отрежем тогава
този змийски език
таз змия заслужава!
В предсмъртния миг
даже да ни ухапе
няма да заболи
че отрова не капе
без езика, нали?!