УЧИТЕЛ, ДАСКАЛ, ПРОСВЕТИТЕЛ И РОДИТЕЛ

НОВ ТИП  БЪЛГАРСКИ МАНТАЛИТЕТ

автор: Петранка МИЛЕВА

Провокира ме една статия в мрежата „ПРОФЕСИОНАЛЫ РУ”, където се посочва, че професията учител – преподавател е стратегическа.

Интересна статия.

Нямам намерение да я превеждам.

Навсякъде, както и в Русия, заплащането на учителите не е на необходимото ниво.

Навсякъде, както и в България не всички преподаватели са „по призвание”, тоест болшинството са по „образование” учители.

Не стига това, ами много български учители са застинали, някъде по пътя като лавата на отдавна застинал вулкан. Какво имам в предвид. Изпеят си урока, нацъкат на децата двойките. Кой разбрал, кой не разбрал, пука им, че им дреме!

Преди да пристъпя към изложението на тезата си, много силно впечетление в статията ми направи един страшен пример. Именно страшен.

Един ученик боледувал два месеца.

През това време нито един преподавател не го посетил и не се заинтересувал за неговото здраве. Дори напротив, въпреки, че родителите намерили начин да се осведомяват и да го подготвят по пропуснатите уроци, след завръщането си той получил 11 двойки.

Най-отвратителното е, че написаните 11 двойки не всички били вписани в дневника, за да не пострада реномето на учебното заведение!!!!!!!!

Да си преподавател е едно, да си и педагог – това е съвсем друго.

В началния курс на своето обучение, моите две деца, по тогавашната система, тъй като имат 3 години разлика попаднаха при една и съща начална учителка. Накрая станахме почти приятелки. Винаги бях в родителските комитети през тези години и колкото можех помагах в извънкласните занимания с децата.

Когато ние бяхме ученици накрая на годината купувахме подарък на класната си ръководителка. Когато моите деца бяха ученици, подаръци се подаряваха за личен празник, а през останалото време, началото и края на учебната година и някои други важни празници, предимно цветя. Не съм организирала подобни инициативи. Не съм се и подмазвала. Децата ми си бяха пълни отличници до основния курс, а дъщеря ми завърши само с няколко петици средното си образование.

Не в това е въпроса.

Въпросът е да разбереш децата, да направиш така, че те да те разбират.

Останалото е като песен тръгва и се лее.

Да бръкнеш в душата на едно дете, самия ти трябва да имаш чиста душа.

Да успееш да мотивираш 20-30 деца, освен чиста душа, ти трябва, малко психология, много силна логика, лично и професионално непрекъснато актуализиране на знанията, стабилна морално-етична и нравствена култура!

Не мога да не сложа ръка на сърцето си и да кажа, че добрата и стабилна начална основа децата си получиха от тази много добра преподавателка, но и още по-добър педагог. Тя намираше време, крадеше от своето лично време да посети всеки един ученик и ученичка у дома. Сама да разбере при какви условия живее това дете, нуждае ли се от допълнителни занимания или някаква помощ.

В сравнение със страшния пример, такъв тип преподаватели, действително са преди всичко хора, с високи лични морални ценности. Те носят в себе си една искра, която не може да се научи в дебелите учебници. Нея ти или я имаш, или я нямаш! Почувствах се поласкана, когато в края на учебната последна година, в която имахме взаимоотношения с тази учителка, вместо аз на нея, тя на мен ми подари подарък.

Не давам този пример, за да се венцеславя. Както е известно от блога ми, доколко "геинално", но пиша стихове. Все пак това ми е хоби, а не професия. Помагала съм, по всеки повод, когато купувахме книжки на децата, защото тогава не им купувахме мобилен телефон или таблет, а книги, от български автори, в зависимост от възрастта им.

Пишех подходящи стихчета и дори ги надписвах, аз лично.

Давам този пример, за да акцентирам върху качествата на такива преподаватели.

Без някакво чувство за превъзходство или каквото и да било високомерие, учителката ме прегърна, целуна, подари ми подаръка и ми каза няколко думи, които никога няма да забравя:

-Ти си била за учителка, а не аз!

Ние всички сме учители.

До един.

Първо, защото сме родители.

Ако сме лошия пример за децата си, няма на кого да  се сърдим след това и да упрекваме учителите, че не са успели да направят децата ни хора.

За преголямо съжаление, на майките им остава твърде малко време да се занимават с децата си, защото работят. Детето се подхвърля като футболна топка от баба на баба, на стринка, на леля, докато поизрасте. Твърде малко е времето, в което да възприеме най-доброто, с което могат да го дарят всички тези хора, освен с обич, разбира се, но това съвсем не е достатъчно за крехкото детско съзнание.

Децата са като пластелина, който е едно от първите неща, с които им показваме как да моделират света. Един ден те ще трябва да строят този свят. Още от най-ранната им детска възраст, трябва да се работи за обогатяване на детското въображение. Не може да се очаква едно дете да бъде изобретателно, ако ти не забелязваш истинските му пориви и дадености и не неправиш нужното, за да се развиват.

Хубава работа, ама българска!!!

Казват ромите за нас…

И са прави!

Цялата ни образователна система трябва да се промени и да съответства максимално възможно на изискванията и потребностите на 21 век!

До тогава, НАСЛУКА на всички учители, ученици, родители, просветители, цялото общество в името и за бъдещето на младото поколение, ако не друго, то поне да ги научим да бъдат активни граждани, за да могат да променят статуквото, което днес ни кара да се чувстваме нищожни,  предадени, бедни и ничии, като народ!

Политиците ни са слуги на чужди интереси, вместо да бъдат слуги на този народ, който им е гласувал доверие!!!

Децата се водят на протести, което аз лично не одобрявам. Те едва ли, в зависимост от възрастта могат да осъзнаят, за какво точно става въпрос, то понякога и самите им родители не са наясно. Просто СИНДРОМ НА ТЪЛПАТА!!!

Мили млади родители и учители! Не правете децата копия на себе си, по вероизповедание,възгледи и наклонности. Направете от тях свободни хора, които свободно да избират как да се самоопределят.

Превръщайки ги в марионетки на своите интереси, ние осакатяваме детското съзнание, манипулираме жадното за знания и емоции същество и го превръщаме в жертва на собствените си фобии.

Да направиш децата отличници, понякога става и с материални средства. За всяка шестица някакъв подарък. Да ги мотивираш за някакво допълнително занимание с допълнително обещание, като нов таблет, ново колело, мотопед или друго желано и мечтано подаръче също не е никакъв  проблем.

Проблемът е да направим децата ХОРА. Самостоятелни, със самочувствие, със собствени възгледи и разбирания.

В трудното време, най-трудното е да бъдеш човек.

А как?

Когато има глад, мизерия, недоимък от едната страна на бариерата, а от другата – лукс, обезпеченост, материални възможности, придобити не по съвсем законен начин.

И в двата случая, такива деца стават потенциални продължители на битието на своите родители.

И в двата случая, те са ощетени не от някой друг, а от собствените си родители, предопределящи техния път на развитие и житейска реализация.