ТЪЖНА ЕСЕН
Тъжно ми е днес... Есен. Листопади…
Някак си отминаха летните наслади…
Слънчевите утрини, плажа и морето…
Боже, как ми липсват! Сиво е небето…
Думичките днес са също някак сиви…
Потушиха облаците думите красиви…
Отлетяха птиците, лекокрили и бели…
Долетяха есенните, делници, недели…
Есенният бриз тъжно прахта навява
потъна и слънцето в есенна забрава…
Вярно, някъде гори топлата камина…
Исках, а дори желанието ми отмина…
Просто отлетя като падащо листо…
До крайпътен знак с надпис стоп!
Поривът отнесе в есенното русло
всичко друго, сякаш, че не е било…
Вечният Кръсто-път – живота мой
отново ме отвява към остър завой…
Вечният Въпрос как ще се справя
безпристрастно съдбата отправя?!
Тъжно е, защото сивотата заваля…
Сивата й същност в сиво ме заля…
Да решавам бързо не съм длъжна…
Защо за Бога толкова съм тъжна?
ЕДИН ОБИКНОВЕН РАЗКАЗ ЗА ЕДНА НЕОБИКНОВЕ...
Хирперборея, Атлантида, Шамбала и Туле –...
празни скамейки…
Вместо звездопади
мъгли,
сивота,
листопади…
Благодаря!
Вярно е,
че Душите ни
се желаят!
Ала тогава
защо понякога
блуждаят?
