Минава времето, бледнеят дните...
Нощите са експресни като влакове...
Бродим се самотни по тъмнините...
Търсейки копринени алени макове...

Просто си заспиваме непогалени...
Събуждаме се будни и нецелунати...
Умираме със залезите златно-алени...
Започваме ли да вием по пълнолуние?

Глутница вълци пак ни пресрещат!
А ние сме си останали от единаците...
Чужди сред свои те не ни посрещат!
Ръфат ни с нокти и зъби по сокаците...